И ето ги отново - моите нощни приятели с боклукчийските камиони... Не помня дали Любомир Левчев не ги бе възпял някъде и някога...Идват винаги достатъчно късно, но и достатъчно рано, за да маркират с делови тропот прелома на нощта. Моята нощ... Градът утихва, забравям за дневните мъки по изровена, приличаща на решето моя София, за битката с паркираните коли, за плашещите ме тийнейджъри, за миазмите и грубостта, за атакуващите ни с информационно нахалство масмедии, за никому ненужните излишни контакти, за многото, ах, боже, колко много изречени напразно думи, думи... дим, дим...
Моята нощ...Май станаха хиляди нощите, изпълнени с тръпката на преживяното и очакваното, на размислите, на възкиселия вкус на водката с лимон, тоник и лед, на дръпнатия до филтъра фас, на връхлитащите спомени. Закънтяват гласове, посипват се смехове и хлипане, ръцете се стрелкат към лицето в порив да го скрият от непоправимите грешки, демони и ангели се завихрят в неочаквано хармоничен танц, чийто дансинг е Моята нощ...
Равносметката е колкото скучна, толкова и неочаквано жизнеутвърждаваща. Какво пък, не свърши толкова работи, Васе, но все пак и свършеното не е малко. Не се научи да караш кола, да шиеш и плетеш, да рисуваш, да смяташ, да бъдеш бизнес дама, да отслабваш със супердиети, да научиш испански, да отгледаш дете...
Затова пък целият си живот яко си работила с една мисъл - България, паветата, кюшетата, приятелите, свещената пръст и легендата, наричана социална справедливост.
Моята нощ... Свита до молекула душа, дишаща, размишляваща, тръпнеща в ефимерни мечти, обзета от неистови проекти, дърпана към дъното от топуза на комплексите, обсипана от въпросителните на желанията... Коя идея по-напред да обслужа, какво по-напред да се опитам да сторя, защо ли се боря, кому да помогна, как да прехвръкна над ужасите на ежедневието, да гримирам лицето си, копнеейки в същия миг за водата и сапуна, които ще отмият по-късно онова, което не съм аз?
Червеният глобус в кабинета, мъркането на компютъра, далечните звуци от вечно работещия телевизор, гръбчетата на любимите книги, извити в приканваща дъга, прелестната поза на спящия котарак, спотаил стоманени нокти в кадифени възглавнички, непрочетените вестници, хладната постелка в спалнята, всичко ме изпълва с предусещанията за нощ, така желана като очаквана среща, като сън, наподобяващ филм, чийто автор и режисьор съм си само аз...
Да, разбира се, нали съм телевизионен режисьор от трийсет години, но това едва ли е професионална деформация, по-скоро бях дългогодишен дневален в някаква особена казарма, където импровизациите бяха дейност, повече подчинена на нечии изисквания, отколкото вихър на фантазията и еманация на духа. Повече чиновник, отколкото творец, повече говедо, отколкото